Какво е това истинското приятелство?

Врагът в нашето приятелство


Има приятелства, които приключват. Сигурно никога не са били истински. Но какво ли означава истински? “Приятел в нужда се познава” или “Приятелите ми ме зареждат с доброта и позитивна енергия”. И двете, по много, редуващи се. Докато един ден балансът не се наруши и не видим у приятеля си един съвсем друг човек. Кръгът на отдаване и приемане така и не успява да се затвори и ние оставаме само отдаващата страна. Приятелят отсреща коренно се променя и заравя надълбоко онова си аз, с което сме общували преди на воля.

По инерция или може би защото вярваме, че това все още е същият човек, ние продължаваме връзката си с такива приятели, докато един ден не разберем, че сме тръгнали в грешна посока в отношенията си с тях. Все по-малко неща ни свързват, интересите ни започват да стават различни, духът ни се отдалечил от мястото, където сме се срещнали и те са останали завинаги там.

Възможно е и този човек никога да не е бил това, за което сме го мислили. За онзи момент, в който сме гледали в една посока, да е бил наш приятел, но с времето, същностите ни да са тръгнали по различни пътища.

“Приятели завинаги” най-прекрасното и най-ценното, което може да ти се случи или да създадеш с някого. Но струва ли си да се бориш, ако видиш, че другият се е самозабравил и те вижда като просто поредния “близък” човек на когото може на воля да се оплаче, да сподели всички ужасни неща в живота си, да помрънка хубавичката и накрая на разговора за секунда да те попита - “Ти си добре, нали, всичко е наред при теб, както винаги?” без особено да се интересува от отговора.

Трябва ли да чакаме егоцентризма на приятеля да свие криле и да спре да маха безпощадно около нас или просто трябва да отлетим и да оставим нещата да изтекат, докато животът някой ден не ни срещне отново или просто не ни срещне никога. Не е ли това естественото състояние на нещата - промяната и кръговрата, в които едно идва и друго си отива. Защо да упорстваме и да се вкопчваме в идеята, че можем да спасим този човек и да му покажем, че вече не е същият? Ами ако той не иска това...

Правото да кажеш на някого ти си такъв и такъв, вземи се стегни, не си себе си, е спорно. Но възможността да се отдръпнеш от този човек не е. Да оставиш приятел е егоистично, но още по-ужасно е да бъдеш до някого, само заради старата слава на вече отминалото ви приятелство. Защото не си струва да поддържаш една връзка под формата на хербарий, само защото предразсъдъците подмолно ти нашепват, че е по-добре вредна връзка, отколкото никаква.

Когато “приятел в нужда се познава” започне да се превръща в “приятел само в нужда се познава”, асиметрията на отношенията ги отвежда до техния край. Съвсем не безпричинно и точно заради едничкия егоизмъм. Егоизъм умножен по две - едната страна има нужда да обременява, а другата няма нужда да бъде обременявана.

Точно тогава е време за основният въпрос - от какво се страхуваме повече от своя или от чуждия егоизъм?